За нас е чест и привилегия да сме част от достойните българи

“Пирогов” ни научи на смирение и на това да си готов във всеки следващ момент за всичко. В нашия случай учи и на любов

Преди 7 месеца не знаехме нито с какво се сблъскваме, нито резултата от евентуална среща с вируса, което беше най-лошото

Първо Сезен, а ден след него и аз влязохме като доброволци. Нямаше как да го оставя сам да се справя с най-тежко болните

Доброто е добро, когато е направено навреме, на точното място, с точните хора, за точната кауза

Срещам се със съпрузите Ая Таха и Сезен Хабилов веднага след церемонията “Достойните българи на годината”, която в. “24 часа” проведе преди дни. За смелостта да станат доброволци в отделението на “Пирогов” те получиха грамоти и медали и станаха част от голямото семейство на добротворците, чиито истории “24 часа" разказва вече 18-а година. Ая разплака публиката, когато се появи на сцената с вече наедряло коремче. Когато разбра, че интервюто им със Сезен излиза в понеделник, намери в това красива символика - на 19 октомври е Денят на българския лекар, а и рожденият ден на свекър ѝ, бащата на Сезен.

- Ая, носите дете, а със съпруга си Сезен бяхте първите доброволци в “Пирогов”, които помагаха в най- опасното отделение там - на болните от COVID-19. Не ви ли е страх?

Ая Таха: Не ме е страх. Сега съм в седми месец. Всъщност изчисленията ни показват, че това прекрасно нещо се е случило веднага след като излязохме от изолатора на “Пирогов”. Понеже тогава имаше изискване който е работил в такава среда - а ние бяхме там две седмици, без да излизаме, после две седмици да е под домашна карантина. Точно тогава се е случила магията.

- Докога работихте в “Пирогов” като доброволци?

Сезен Хабилов: В началото - март-април, имаше доста неясноти, никой не познаваше вируса. Организационно

нямаше как да

сме подготвени

предварително

за нещо, което

не познаваме

Така че имаше доста работа да се свърши, докато тръгнат нещата в малко по-организиран вариант.

Първия път двамата прекарахме около две седмици, помагайки на хората в COVID отделението. След това две седмици изкарахме в изолация у дома. После се наложи аз три или четири пъти да влизам в изолатора за по десетина-дванайсет дни. Така стояха нещата.

- Съпругът ви не ви ли спираше?

Ая: Не само той. Естествено, моята бременност си беше приоритет и отговорност, която със сигурност поехме не само ние, но и началниците ни, и след момента, в който разбрахме за нея, аз по никакъв начин не съм влизала в COVID отделението.

Работата ми с такива пациенти беше прекратена и работех с всички останали интензивно болни. Но тогава нямаше данни как едно заразяване би се отразило на плода.

- Да, но съпругът ви продължи. Не се ли притеснявахте?

Сезен: Страхът е човешко чувство. А ние освен лекари сме и хора и в този смисъл изпитваме и такива чувства. Особено когато става дума за нещо толкова

ценно и съкровено

като бъдещото ти дете

Естествено, човек в такава ситуация започва да става много по-предпазлив. Но след като тестът за бременност на Ая се оказа позитивен, намалихме до минимум риска тя да има контакт с носител на вируса - независимо дали пациент, или колега.

- Какво научихте в “Пирогов”?

Ая: За това можем да си говорим до утре. Аз съм в “Пирогов” още от студентската скамейка. Също като колегата Даниел Петров, когото наградихте на церемонията “Достойните българи”. Бях в първи курс в Медицинския университет, когато започнах работа в института за спешна помощ и така се стекоха обстоятелствата, че останах, не е било някаква самоцел.

“Пирогов” учи на много заради естеството на работата там - това е болница за спешни случаи, идват хора от цялата страна, там няма рутина, всичко се случва на момента, не знаеш какво предстои. Учи на смирение и на това да си готов във всеки следващ момент за всичко. В нашия случай учи и на любов.

- Как се чувствахте в COVID отделението?

Сезен: Смесено е като емоция, защото ние, както вече казах, не знаехме нищо за този вирус. А и никой в света не знаеше. И макар данните сега да не са толкова много, седем месеца по-късно сме доста по-информирани за заразата, отколкото в началото. Как се развива болестта, какво може да помогне, какви са мерките. Тогава обаче неизвестността беше напрягаща и потискаща. Не знаеш с какво се сблъскваш, нито какво ще срещнеш, още по-малко знаеш резултата, което беше най-лошото от всичко изброено.

Научихме обаче доста неща в това отделение и аз лично съм благодарен, че успяхме безаварийно да се измъкнем.

- Какво видяхте в това най-страшно отделение?

Сезен: Това е интензивно отделение. Пациентите там са

на апаратна вентилация,

приспани,

не можем да комуникираме с тях по какъвто и да е начин. По-скоро колегите от отделението по вътрешни болести са тези, които приемат тези пациенти и ги обслужват в началото. Те могат да разкажат за контактите си с тях. Нашата работа е да поддържаме жизнените функции на заболелите от COVID-19. Тънкостта в нея е, че разчитаме на косвени показатели и на машинни числа, които разглеждаме в констелация, за да можем да преценим какво точно изпитва пациентът в момента.

- Имаше ли още доброволци освен вас?

Ая: В началото бяхме само двамата. Става дума за реаниматорите. И тогава тъкмо бях разбрала, че съм бременна.

- Чух преди малко как вашият началник Асен Балтов се шегуваше, че неродено ви бебе е едно малко ковидче. Знаете ли вече дали ще е момче или момиче, как ще го наречете?

Ая: Да, но още не сме решили категорично какво име да му дадем. Нека обаче да се върнем на въпроса - в началото, когато първо Сезен, а на следващия ден и аз, влязохме като доброволци, го направих, защото нямаше как той сам да се справя с най-тежко болните. Ние освен лекари, каквато е професията ни,

бяхме и сестри, и санитари,

и дезинфектори,

и в същото време строяхме реанимация на място, в момента, защото изолаторът, който беше обособен тогава, не беше приспособен като място за интензивно болни, макар да се ползваше като такова.

Сезен: Реанимацията си е специфично място, което изисква съответната инфраструктура. Но се справихме успешно и с това.

- Вирусът сега е по-заразен, както пишат медии. Придобитият опит в тези седем месеца върши ли работа?

- Със сигурност. Знаем повече, отколкото в началото. Знаем кои са най-ефективните мерки за ограничаване на отделни епидемични взривове или огнища, по какъв начин се предава, какви са усложненията, коя е най-силно засегнатата група от пациенти, какво би ни помогнало в процеса на лечението. Затова мисля, че сега сме по-подготвени за битка с вируса, докато в началото никой не очакваше, че ще ни връхлети с такава сила.

- Ще продължите ли работата си като доброволци в COVID отделението на “Пирогов”? Заразените станаха повече.

Ая: Аз няма как да се включа в посрещането на такива болни в следващите месеци. Иначе съпругът ми продължава да работи с такива пациенти ежедневно.

- Как се опазвате?

Ая: С дисциплина. Знаем повече за вируса, макар да има още много какво да научим. Знем и как да се пазим от него. И когато всеки един от нас, дали в работата си, или в срещите си с когото и да е, спазва тези елементарни правила, нещата работят. Естествено, няма гаранция за никого, но пък

за нас това е един

пореден вирус

и е добре, че вече има данни как да се справяме с последствията от него.

- В тази зала видяхте много и най-различни хора, извършили добрини. Имате ли усещането, че добротворците в тези неспокойни времена стават повече?

Сезен: Със сигурност. Доброто не може да се мери с малко или много. То не е нещо, което се прави в лабораторни условия, мерни единици за него няма. Според мен доброто е добро, когато е направено навреме, на точното място, с точните хора, за точната кауза.

Иначе личното ми мнение е, че събраните тук добротворци са само малка част от хората у нас, които правят добрини. Тези, които сме тук, просто сме се озовали по някакъв начин на тези места. Събитията просто са се случили по някакъв начин около нас, ние сме реагирали и това е станало известно, за да разкаже някой нашата история. Но аз вярвам и се надявам, че това се случва в цялата страна, и в по-малки и много отдалечени населени места. Там няма някакви грандиозни добрини, за които да се пише, но пък са достойни за възхищение, защото говорят за сплотеност, солидарност на хората, и не само в беда. Прави чест на тези хора, че дори не разказват за това, което са направили, защото

да правят добро и

да помагат на околните,

за тях е ежедневие

- Чувствате ли тази общност като своя?

Ая: Може би вие, журналистите от “24 часа”, чувствате повече тази общност като своя, защото събирате и разказвате историите на добротворците вече 18 години. Затова и знаете колко много са те - чух от вашия водещ, че досега сте разказали 702 истории в “Достойните българи” и това е наистина прекрасно. Но за нас в момента може да е само чест и привилегия, че ставаме част от тази общност.

Но общност е по-обобщаващо понятие - това е всеки един, направил добро. А то може да е нещо елементарно, страшно малко за добротвореца, да не му коства нищо, но за този, на когото е помогнал, да е много. И според мен всеки човек може, без много да се замисля и без конкретна цел, да направи много добро. Пожелавам на всички хора правенето на добрини да е всекидневие.

Ая е родена в София, а съпругът ѝ Сезен - в Русе

Завършили са Медицинския университет в София през 2015 г.

И двамата работят в Института за спешна помощ “Пирогов” със специалност “Анестезиология и интензивно лечение”

Съпрузи са от 20 февруари 2020 г.

Ая и Сезен са първите доброволци в реанимацията за болни от COVID-19, когато на 13 март обявиха извънредно положение в страната заради пандемията с коронавируса