В британския кралски двор го има и сюжетът Пепеляшка, и фабули от сапунките

Наивно бе очакването, че ако аудиторията не познава английския дворцов траурен церемониал, изведнъж ще прояви
небивал интерес

И най-безобидни събития пораждат бурни разпри. Но рядко толкова дълго, колкото за значимостта на смъртта на Елизабет ІІ и смисъла на усилията (и средствата), които хвърлиха за отразяването й българските медии. Безспорно монархът на Великобритания по принцип е държавник от световна величина. Но за мнозинството от родната публика Английската кралица е почти толкова значима, колкото е Арменският поп.

Един от научните подходи към новините разглежда как редакциите решават подредбата им според някаква колективна идея първо – кое изобщо е новина, след това – коя е по-важна (в общия случай, макар да не е универсален критерий: кое интересува повече хора). Друг подход се фокусира върху изследване на съдържанието на емисиите (страниците) и начина, по който журналистите ги редят, за да постигнат определен ефект. Което пък противоречи на по-скоро романтичната теория за „вълшебния прозорец“ – че новините отразяват действителността, и следователно: в крайна сметка отразяват интересите на медийните собственици. И в двата случая – отделният журналист/редакция да прояви субективизъм или неправилна преценка, или да се съобразява с интересите на собственика – резултатът рискува да не съвпадне с интереса на публиката.

Принципът „това интересува повече хора“ често се нарушава. Понякога – с известно право (ако някоя топлофикация фалира и абонатите й ще студуват интересува де факто само техния ограничен кръг, но частният случай може както да послужи за отправна точка за обобщения за състоянието на отделни сектори или цялата икономика, така може да отключи страхове, респективно – интерес, у далеч повече хора). В други случаи преценката, че нещо е най-важно, очевидно няма основание в допускането, че интересува най-много хора, още повече – за продължителен период.

Изборите

Безспорно гледната точка на медиите може да формира начина, по който обикновените зрители, слушатели, читатели разбираме политиката. Редакционното решение, че смъртта на кралицата е най-важна новина за дни наред, предопредели възприемането на всички останали като неважни, незначителни. Но продължилите с дни ритуали съвпаднаха със специфичен момент в политическия живот у нас, характерен с липса на значими новини. В предизборния период политиците се движат по стриктни програми и внимават за нежелан интерес, а проявите им се отразяват в отделни блокове/страници. Иначе много от емисиите се основават на уж психологическия подход да се групират и подреждат новините по тематично сходство (вътрешни, международни, спорт), заради вярването, че така публиката ги възприема по-лесно. Изследвания разкриват, че единична международна новина, изкарана преди или вкарана в серия от вътрешни (и обратно), бива запомнена по-добре. Но мощният ефект, който имат единични силни новини, отклонява вниманието от съседните, ако са по-малко зрелищни (било то вътрешни или външни). Та смъртта на кралицата комай стана и повод да видим информационната яловост на родната политика, макар да има повече основания, заради горните причини, да се разглежда и като най-обикновено пълнене на ефирно време, макар че е достатъчно значимо, а и достатъчно привлекателно за публиката събитие

Позитивните новини

Колкото и странно да звучи, отразяването на смъртта на Елизабет ІІ и последващите церемонии са позитивни новини. Да, сама по себе си смъртта не е. Но – първо – Елизабет не беше в първа младост. Второ – ако не бяха новините, покрай погребението и опашките от чакащи хора, международните новини трябваше да отразяват кратки и относително скучни военни конфликти – новите между Армения и Азербайджан, Таджикистан и Киргизстан, старите – в Украйна и в Сирия, предстоящата енергийна криза, или скандалите на ниво Европейска комисия. Да, някои от тях – значими външни информации, но не и „като за първа“. А освен недостатъчно интересни за мнозинството – са и все негативни. А масата търси нещо неангажиращо, дори забавно. А не е ли позитивно, дори забавно да видиш как развълнувани хора чакат по денонощие на опашка, за да минат покрай ковчег, в който не се вижда дали и какво има, което даже да събуди оня пионерски трепет от собственото ти посещение на мавзолея в София? Освен това – поданиците наистина си я обичаха.

Лукс за ширпотреба

Няма лошо в малко лукс, смокинги и воалетки – всяка жена мечтае да е принцеса. А и, както стана ясно: дори и с вид на домакиня, може и кралица да стане, ако животът на правилния принц с неправилната принцеса се подреди както трябва. Сред най-честите фабули в латино-теленовелите и англоезичните сапунки, са тези за братя, които не си говорят (заради жена, наследство или и двете) или сестри (етърви), които ще си издерат очите (заради мъже, имане, срамно минало… или и трите). Най-безмилостно експлоатирано е клишето за Пепеляшка. А в британския кралски двор – и Пепеляшки, и всички останали сюжетни линии – налице. Изследователи твърдят, че насладата от сапунките идва от липсата на отношение към героите (т.е. не ни пука за тях) и възможността да обсъдим тях и действията им с други зрители. Това позволява да оправдаем и „социалното си любопитство“, без угризения, че просто клюкарстваме.

Богатите също плачат

Старо клише е, че обедният пояс в телевизиите е запазен за майки с деца и безработни домакини. Погрешно. Всеки, живял някога с деца, включително безработните майки-домакини, знае, че ако те са там – всички гледат някой детски канал. И точка! И телевизиите го знаят, щом в този пояс програмират сериали, насочени към пенсионери. И, да, за тях вероятно има смисъл да ги лишиш от турския сериал с покана да видят, че „и кралиците мрат“, въпреки достъпа до елитна здравна грижа. Но остава мистерия защо и трите основни телевизии с часове показваха едно и също, още повече, че уж уникалните им коментатори разказваха с еднакъв патос едни и същи любопитки от „Уикипедия“. Оправданието с конкуренция за интерес издиша. Най-вече – това не е ключов пояс и няма нужда от надпревара за зрители, както е с шоу-програмите, заради рекламите. Още повече, че шоу се планира и програмира доста преди старта, за да се уговорят и парите, а това „траурно шоу“ беше практически програмирано от днес – за утре. С мотива за извънредна важност и извънреден интерес.

„Телевизията на зрителите“ възниква през 60-е в САЩ. Първообраз е „Шоуто на Фил Донахю“. Самият той е водещ на новини, но започва да води ток-шоу, в което обикаля с микрофон из публиката и дава възможност за въпроси към популярна личност или експерт в студиото, включва и зрители по телефона. В един момент „изпуска юздите“ и публиката, предимно женска, започва да насочва разговорите и да диктува темите, така дискусиите се завъртат около къщовничество, мода и секс. Опитът във Великобритания е сходен. В края на 80-е Робърт Килрой-Силк, бивш депутат, започва продължило дълги години сутрешно дискусионно шоу за сериозни политически и социални въпроси, но постепенно, за да задоволи публиката, вкарва и „по-леки“ теми. Така появата на дух в средновековен замък или полтъргайст – при провинциална домакиня постепенно изместват другото. А водещият бива заместен от изглеждащи „по-обикновено“. Продуцентите търсят идентификацията на зрителите. Но вече не с публиката, а с водещия. В крайна сметка се стига до бум на евтини програми, основно лайфстайл. Така, де – ако обикновеният зрител беше водещ – щеше да прави програми за това.

Образователното погребение

Пропускаме много от новините, понеже ни липсват ключови елементи, за да ги разберем. Според стандартните теории, възприемането е невъзможно без разбиране на контекста: да знаем достатъчно за предисторията и всички замесени. Редакторите наивно предполагат знание у аудиторията („Щом аз знам, значи – и те“), но редица изследвания сочат, че без значение колко време е отделено на дадена новина, ако зрителите нямат познания – няма да имат и интерес. Така че очакването, че някой ще познава английския дворцов траурен церемониал и затова ще гледа, или пък тепърва ще прояви небивал интерес, е наивно: новините за кралицата бяха излишно „раздувани“ – българската публика не е наясно с контекста и смисъла. И да разчиташ, че тепърва ще я образоваш, е рисковано. Още повече – да смяташ, че всички усилия и разходи ги оправдава най-простият мерак за воайорстване.

Авторът е преподавател по Медийна психология и дългогодишен журналист