Водещите световни лидери не се оказаха на висота - няма го онова лидерско поколение, което знаеше, че и най-лошият мир е по-добър и от най-добрата война

Знаете ли как започва точно огромната касапница под името Първата световна война? Убийството на австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд от сръбски националисти е всеизвестният повод,

но големият кървав сблъсък започва по съвсем друга причина

Хронологията е повече от поучителна. След като Австро-Унгария обявява война на Сърбия на 28 юли 1914 година, Русия отправя ултиматум нападението да спре, а на 29 юли обявява, забележете, частична мобилизация на пограничните си военни окръзи, а на 31 юли - всеобща.

Германия светкавично отправя ултиматум за демобилизация на огромния руски резерв (тогава на първо време под знамената са свикани “само” 5 милиона и 338 хиляди войници), но не получава отговор, вследствие на което тя самата обявява война на Русия на 1 август. Така от локален конфликт само за три дни пламва баталия, която ще отнеме 10 милиона живота, включително и 100 хиляди български.

Разказвам това, защото, ако си представим една голяма война като една обикновена пушка,

мобилизацията е нейният спусък А той вече е натиснат.

Задейства ли се този механизъм, връщането назад е много трудно. Поне така ни учи историята и дано тя да бърка. Частична, обща, каквато и да е, мобилизацията винаги е била прелюдия към по-широкомащабни конфликти. И това е така, защото всяко действие ражда противодействие. Как ще отговори Украйна? Най-вероятно с мобилизирането на още повече хора. Как ще отговори западният свят? Най-вероятно с още повече оръжия и подкрепа за Киев. А дали Полша няма да обяви също някакви мобилизационни мероприятия?

Движим се по спирала,

която ни води към времена, които доскоро ни изглеждаха като избледнели сенки от мрачното минало.

Всъщност изявлението на Путин от 21 септември, погледнато чисто исторически, е далеч по-тревожно за световния мир дори от обявяването на така наречената прословута специална военна операция от 24 февруари. Едва ли е случайно, че всичко това стана след поредната среща на върха между Русия и Китай по време на срещата на Шанхайската организация за сътрудничество. Не е нужно да си безкрайно проницателен, за да прогнозираш, че както и преди началото на украинската война

Китай е бил информиран

за предстоящите референдуми и за въпросната мобилизация.

Захлупени от все по-трудното си ежедневие и вторачени в безумни предизборни битки и растящите цени, ние пропускаме, че съвсем близо до нас предстои ескалация на конфликта до съвсем нови мащаби. Руските удари по ТЕЦ-ове и водни дамби са началото на бойни действия от друг тип. Ако от общо 15 минути пет минути някой с ядрено куфарче ти говори, че може да използва всичко, което притежава, и за всеки случай повтори, че това не е блъф, най-малкото, което един разумен човек може да направи, е поне да се замисли.

Разбира се, здравият разум говори, че това е абсурдно, защото означава край на всичко, но в историята здравият разум често е бил губещ. Големият въпрос, разбира се, е и как ще реагира самото руско общество на частичната мобилизация, защото едно е да подкрепяш военните действия, гледайки телевизия и водейки нормален живот, друго е да получиш повиквателна.

Самите референдуми за присъединяване към Руската федерация на така наречените ДНР и ЛНР, Херсонска и Запорожка област ще дадат на Москва нов юридически дискурс и възможност

по всяко време да размахва ядрената тояга

или други тежки въоръжения, защото тя ще твърди, че вече брани собствена територия, че никой не може да нарушава териториалната ѝ цялост и за всеки случай има подръка 6000 ядрени бойни заряда.

Ясно е, че тези референдуми ще се проведат по много странен начин. Ясно е също, че никой от ЕС, НАТО и целия западен свят няма да ги признае. Но също така е ясно че и в другия лагер на никого вече май не му пука кой какво признава. Водещите световни лидери не се оказаха на висотата на сложността на ситуацията в последните години.

На власт по целия свят са хора, които не помнят ужасите на войната.

Няма го вече онова лидерско поколение

от 60-те и 70-те, което знаеше от личен опит, че и най-лошият мир е по-добър и от най-добрата война.

Няма ги генерал Дьо Гол и Конрад Аденауер, Вили Бранд и Хелмут Кол, Улоф Палме и Урхо Кеконен. Същият финландски президент Кеконен, който успя да накара да седнат на една маса страшни идеологически врагове от НАТО и Варшавския договор и да подпишат Хелзинкските споразумения, които обещаха вечен мир поне в Европа, и то през далечната 1975 г. Даже грохналият Леонид Брежнев (между другото, роден в Днепродзержинск или днешното Камянске в Украйна, точно там, където днес падат снаряди), който казваше едно кратко изречение за десет минути, изглеждаше по-загрижен за мира от днешните руски началници, може би защото просто е гнил в окопите на Керченския полуостров и е виждал какво прави взривът с човешкото тяло.

Всъщност последният държавен глава, помнещ какво е да живееш по време на голяма война, бе починалата кралица Елизабет Втора. Само два дни след погребението ѝ ние с бодра крачка закрачихме още по-уверено към окопи на нова Втора световна, която кралицата беше преживяла.

Някои ще го нарекат ирония на съдбата, а други - знак на съдбата. За жалост, историята не свърши, както твърдеше Фукуяма. Напротив, тя се завръща с пълна сила, и то в най-мрачните си проявления. На мода отново

не е силата на правото, а правото на силния

След като дълги години хранехме илюзии, че тонажът на бомбите и броят на дивизиите няма да имат значение, класическата геополитика на силата се завърна с гръм и трясък. А може би тя никога не си е тръгвала, а просто ние сме живеели в свят от химери и мечти. Зимата идва. И тя точно като в “Игра на тронове” няма да трае само една година.