Не бих живял в Америка, защото за мен парите са само средство, докато там са ценностна система, казва актьорът, след като се върна от турне в САЩ

Най-прочутата реплика у нас е “Той ще ми каже на мене”

Българите емигрират, защото търсят това, което и аз - спокойствие

Година измина, откакто Зуека - един от най-популярните и талантливи български актьори, емигрира в Испания с жена си Ани и сина им Стефан. През това време той сякаш предимно рисува, а негови картини вече се излагат в галериите у нас, но същевременно не спира да пътува със спектакъла “Ние, българите”, който прави заедно с Влади Априлов. Съвсем скоро го играха пред българска публика из цяла Америка.

- Почти година ще стане, откакто заминахте със семейството си за Испания, г-н Василев. Струваше ли си да го направите?

- Не 100, а 1000 процента си струваше. Казвам го с най-откровеното си откровение, което притежавам. Много сме щастливи и тримата с жена ми и сина ми.

- Научихте ли езика?

- Аз не излизам навън, за да го уча. Няма време.

- Ако ви се наложи да си купите нещо, как го правите?

- Повярвай ми, оправям се на всички езици много добре. Нямам абсолютно никакъв проблем с никакви езици. Когато искаш отсрещният да те разбере, ти правиш всичко възможно и той те разбира. Както и ако искаш да разбереш човека отсреща, правиш всичко възможно и го разбираш. Лесно е.

Разбираме се с хората, не е проблем. А и тук, на мястото, където живеем, има страшно много чужденци.

- Какво се промени в Испания след ковид? Когато заминахте, епидемията все още върлуваше, а сега как е?

- Туристите започнаха да идват, макар че тук винаги има туристи, мястото е такова. Маските са махнати навсякъде - и навън, и вътре, но който желае, може да си слага. Примерно в магазин или там, където има много хора, ние все още си слагаме маски.

- Синът ви как се чувства там?

- Сега завършва първи клас. Ходи на училище, имат нормални занятия.

- Бяхте разказвали, че в училището му не се обсъжда войната в Украйна. Защо?

- За съжаление, децата патят в тази ситуация и тук, в европейската държава, просто има толерантен начин за спасяване на децата. Учителите и училищата молят родителите да не ангажират децата с това и да не им обясняват. Ако могат,

пред децата да не гледат телевизия и да не слушат радио с информация за войната

Там, където учи синът ни, има и руснаци, и украинци. От тях има такива, които отдавна живеят тук, има и бежанци. За да няма напрежение, молят да изолираме войната от тяхното възприятие. Никой не говори за войната.

- Как рисувате сега? Войната влияе ли ви?

- Повлиява ми. Ако трябва да съм честен, едва се удържам да не направя картина на тази тема. Умишлено не правя. Предпочитам да се занимавам с общочовешки теми. Ако я рисувам, аз ще нарисувам страха или децата на войната. Има много теми, които да се рисуват покрай нея. Но аз самият, понеже ненавиждам война, ненавиждам насилие, както и такива взаимоотношения - по-силният да удря, заради това гледам да избягвам тази тема. Умишлено се насочвам в обратната сфера. Рисувам за любов, за разбирателство, рисувам красота.

- Не спирате да участвате в изложби в България. Ваша картина в момента е в експозицията “Паралелни светове” редом до произведенията на 27 популярни български художници и скулптори. Кой ви покани?

- Кураторът Атанас Карадечев, който е много голям български скулптор. Аз лично много харесвам нещата му, особено малките пластики. С Наско се познаваме от групата “Любов на стативи”, с която направихме 5 общи изложби в България - София, Благоевград, Русе, Пловдив и Дупница, от септември досега.

- Как им пращате картините от Испания?

- Както и на другите хора, рисувам ги и ги изпращам по пощата.

- За последната изложба изпратихте 4 картини, как ги избрахте?

- Те отдавна са пратени. Наско сам си ги избра от моите картини. Дори беше избрал други две, но ги купиха по пътя. После му казах: “Първо на теб ще ги пускам, защото явно няма да стане иначе”.

- Спокоен сте очевидно, че може да издържате семейството си с този темп на рисуване.

- Не само. Спектакъла с Влади Априлов - “Ние, българите”, не спираме да го играем. След американското турне продължаваме да пътуваме с него. Сезона ще го закрием чак на 12 юни в Кьолн. Почти всеки уикенд играем.

- Не ви ли изморява постоянното пътуване?

- Изключително много ме изморява. И

откакто махнахме маските, е голям проблем с вирусите - просто са един след друг

Кошмарно е.

- Вие не сте ли с маска?

- Не, вече няма маски никъде. В залата как да си с маска. Иначе в самолета, а и където има много хора, слагам.

- Поканите за “Ние, българите” продължават, така ли?

- Да, все пак има над 3 млн. българи по света. Там, където са по-големи групи, е възможно да се направи. Но няма как да отидем някъде за 50 човека примерно, не става, защото нямаме спонсор. Сами финансираме турнетата си. Зуека, жена му Ани, която също работи по спектакъла “Ние, българите”, и Влади Априлов в Цюрих след поредното представление

СНИМКИ: ЛИЧЕН ПРОФИЛ НА ЗУЕКА ВЪВ ФЕЙСБУК

Зуека, жена му Ани, която също работи по спектакъла “Ние, българите”, и Влади Априлов в Цюрих след поредното представление СНИМКИ: ЛИЧЕН ПРОФИЛ НА ЗУЕКА ВЪВ ФЕЙСБУК

- По колко души събирате в залите, където играете?

- От 200 до 650, зависи от града, от това колко желаещи има.

- Защо това представление е толкова гледано? Какво казвате в него, за да разсмивате и разплаквате зрителите?

- Казваме им причината защо те са там.

- Каква е тя?

- Причината е, че ние, българите, сме малко особен народ като манталитет, като отношение към света, като суеверие, като вярвания. Занимаваме се с абсолютно всички видове абсурди на българина - колкото силно обича, толкова силно и мрази, ненавижда и е завистлив.

- След като така сме устроени, какво искат да променят в живота си толкова българи, отивайки в чужда страна?

- Това, което и аз - спокойствие, нищо повече.

- Вие успяхте ли да го намерите?

- Да. Разлика друга няма. Единствената разлика е спокойствието. Отиваш, говориш с разни хора и разчиташ на тях и те наистина си свършват работата. Съответно се чувстваш задължен и ти да си свършиш твоята работа към тях. Така чрез законите работи обществото, работят взаимоотношенията между хората. Това означава да се спазват законите. Простичко е, ама на̀ - в България ги мразим. Мразим законите, мразим правилата, въобще силно мразим. Като в скеч от спектакъла: “Моля, не дърпайте ръчната спирачка, поврежда движението!” И следва прочутата реплика: “Той ще ми каже на мене.” Звездният екип на “Господари на ефира” на един от рождените дни на предаването

Звездният екип на “Господари на ефира” на един от рождените дни на предаването

- Носталгията не е ли много силна? Как се справя човек с нея?

- Аз не познавам нито един българин от тези, които срещнахме, на котото да му е било лесно. Няма лесно в този живот. Никой не ни е обещавал, че ще е лесно. Въпросната носталгия е само към роднини и приятели. Това е нещото, което те задържа в страната, единственото, което те държи като принадлежност, да се чувстваш “принадлежен към родината”.

За мен родината е мястото, където се чувстваш добре, а не където си роден

Човек не избира три неща в този живот - родителите си, името си и мястото, където се ражда.

- С това представление отидохте в Америка и вие самият играхте там за първи път пред българи.

- Много пъти съм ходил там и съм играл по международни фестивали с театър “Кредо”. Но само пред българска публика да играя на български в Америка ми беше за първи път. Страхотно изживяване беше, но много уморително. 18 дни е много. Организмът се изтощава, най-малкият вирус веднага те разболява, сменяш климатични пояси. Сложно е. Америка е много голяма държава.

- Преди да заминете, ви беше интересно да отидете, защото според вас българите там са по-различни от онези, които са емигрирали в Европа например. Така ли е?

- Да, определено са по-различни. Предполагам, че е заради това, че са по-отдалечени от България и не могат да следят толкова често какво реално се случва в страната. Те карат на едро информацията: чувал съм за това, чувал съм за онова. Но с имената са зле, кой как се казва, тоя пък откъде дойде. Това е разликата. Прихванали са от американците пуританството, тази сдържаност в общуването, в нравите, новите реалности за общностите - за свободата на половете, свободата на любовта, рамките, в които да се изразяваш. Усвоили са го и е нормално, защото в крайна сметка те живеят по ония закони.

- Искрена публика ли са?

- Навсякъде са искрени хората. В Америка са може би по-бурни в реакциите си. Все пак нашият спектакъл е сатиричен, ние нямаме четвърта стена и общуваме пряко с тях. В някои случаи разговаряме с тях. Но те избухват, много силни са в емоциите си и когато се смеят, и когато плачат. Много категорични са. В Европа българите са някак по-обрани, европейското - така наречено, е вече в кръвта им, в душата им, т.е. да бъдем по-сдържани, по-различни.

- Научихте ли историите на българите в Америка, споделяха ли ви ги?

- Трудно се срещахме с хората за по-дълго, защото нямаше време. Никога обаче няма да забравим

българския ресторант на Румен в Лас Вегас, който е от 27 години

За мое най-голямо учудване в ресторанта му е изключително вкусно, държи го на ниво. Доскоро всички българи са играли само и единствено там. Ние бяхме първите, които играхме на сцена в Лас Вегас, едно прекрасно място в библиотеката. Но шапка му свалям на Румен, защото той продължава с някаква неистова страст да защитава българското и нашата кухня там. По стените има репродукции на Левски, на Ботев, картини на български майстори. Има един български дух, който той поддържа. Поддържа и екипа, защото повечето, които работят там, са българи. Няма как да забравиш такава история. Седнахме на маса и поговорихме и това, което прави, те хваща за сърцето. Ресторантът му цъфти, но е много трудно да си с чужда кухня в чужда държава и да успяваш. Не зная как успява да се снабдява с продукти.

- Какво ядохте там?

- Какво ли не ядохме. Всичко, което предлага - и кебапчета, и лютеница, всичко има.

- Бихте ли заминали да живеете в Америка?

- Не, не бих живял в Америка. Казвал съм го много пъти, защото ценностите там са малко по-различни от моите. За мен парите са само средство, докато там са ценностна система, всичко е завъртяно около тях. И ако не мислиш в тази посока, не можеш да успееш. Докато аз не съм такъв. При мен духовните неща са водещи и там няма да вирея.

- Ще правите ли нов спектакъл с Влади Априлов?

- Имаме намерение, но още е рано.

- Ще се включите ли по някакъв начин в български тв проекти?

- Много е сложно заради самото пътуване. Това отнема много време, пък аз предпочитам да съм тук при семейството си. Ако почна да пътувам непрекъснато за България, какъв беше смисълът да се изнеса оттам?

- Не ви ли е тъжно за близките и приятелите ви у нас? Само веднъж се върнахте в родината си заради изложба, която направихте във Варна. Няма ли да си идвате по-често, за да се видите с тях?

- Човек, като си живее живота, независимо къде, има задачи - семейни, текущи, и те си вървят. Планът си тече. Така до края на лятото няма как да го направим, защото си имаме тука задачи за изпълнение. Есента започваме отново да пътуваме с Влади, така че до края на годината ние сме наясно, малкият - на училище. Няма как да стане. Ще ползваме малки пролуки.

- Предстои ли ви друга изложба в България?

- Да сме живи и здрави, рано или късно ще я направя.

- В Испания ще правите ли?

- Много е сложно. Винаги мога да направя и навсякъде. Но въпросът не е просто да изложа някъде, а да има смисъл от тая работа. Не просто да продада картините, а да ги видят повече хора. Аз се интересувам от точно определени хора, които да ги видят. Иначе може да се направи навсякъде - и в Мадрид, и в Барселона. Предложиха ми няколко, но ги отказах засега. Условията не ме удовлетворяват. Искам да направя изложба, която да покажа на света, не само на българите. Ако е в Испания, да се покаже на испанците, ако е във Франция - на французите. Това обаче е много сложно и не става просто ей така.

Да съм жив и здрав,

имаме уговорка за организирана изложба в Чикаго през октомври,

която вече е планувана. Това ще бъде тази година.

- Омръзва ли ви да рисувате?

- Напротив. Понякога се улавям, че пътуванията ме нервят, защото ми отнемат време. Съвместявам ги двете неща и се чувствам добре, наистина. Една от последните картини на Зуека

Една от последните картини на Зуека

- Синът ви какво казва, когато ви гледа да рисувате?

- Коментира нещо, ако му е интересно. Малък е още и си живее в неговия свят.

- Дъщеря ви тръгна по вашите стъпки и се занимава с кино. Търси ли съветите ви?

- Тя вече е голямо момиче. Когато има нужда или иска съвети, винаги ѝ помагам с каквото мога. Възхищавам ѝ се, защото в момента може да се хване с около 6 неща, които да движи. Според нея това не е проблем, но според мен е проблем това, че тези 6 неща ги кара едновременно. Докато е млад човек, трябва да се концентрира към едно-две и да избере, макар че това, разбира се, е трудно. Но и аз съм бил същият и я разбирам, не ѝ дъня на главата постоянно: “Трябва да избереш, трябва да избереш”. Подсещам я от време на време, че не може толкова много неща наведнъж да се правят. Човек все пак трябва да прави това, което обича, но и да мисли за това, което го прехранва.

Разликата с тяхното поколение е само в информацията и интернет. Иначе са си абсолютно същите, каквито бяхме ние на техните години. Просто като са млади, не си дават сметка кое е важното и кое не, кое би им вършило по-добра работа и кое не. Нямат достатъчно опит, но това е нормално. След 30, като им дойде акълът в главата, тогава ще започнат да се ослушват: “Ей, да бях хванал това”. Едно и също е при всички. Само интернет е новото.

Аз

още не мога да свикна да боравя с интернет, нито с гугъл,

макар че знам, че там мога да потърся нещо, ако не се сещам. Но не мога и не мога. Това пък е минусът на нашето поколение. Ние сме от друго място. Ако работата те е принудила да се захванеш с тези неща, окей, имал си късмет. Но такива като мен, на които работата им е свързана с друго, леко минахме покрай, отстрани.

- За какво си мечтаете с Ани?

- За спокойствие, за любов. И ги имаме.